Последния месец не спя добре. Вечер в главата ми е пълно с прекалено много мисли. Пускам телевизора, усилвам звука, намалявам мислите... Какво пък толкова? Това е живота, сигурно съм станал част от матрицата, казвам си.
Ставам, отпивам от сутрешното кафе, следва „преглед на печата“, но понеже печат и вестници вече почти няма, сега „прелиствам“ безцелно из интернет пространството. Всички са толкова усмихнати на тези снимки… Всички са щастливи. С изключение. На мен.
Гоня я тази досадна мисъл. Отново. Време за работа, все ще има с какво да се разсея. Фразата „не съм щастлив…“ цял ден ми се прокрадва в главата. Може да се правя, че не я чувам, но тя, коварната, има и други хитри проявления – безпричинната тревога, нервността, свиването в гърдите, изпотяването на дланите, следобедната мигрена… Понякога ми се струва, че въздух не ми стига.
Как се справят другите? Всички ми изглеждат толкова успешни. Ще се разсея. По дяволите, колко време мина? Дори не разбрах кога започнах пак да прокарвам пръсти през дисплея на телефона. Постоянно се чудя с какво да си отвличам вниманието, когато съм на телефона блокирам и ми е добре.. за малко… Нямам търпение и този ден да свърши. Нищо не се случва в работата ми. Въобще това ли искам да работя? А има ли значение какво искам всъщност? Тук съм свикнал, удобно ми е... Сигурно. По-добре да не рискувам, рискуването е опасно.
Но, „не си щастлив“ нещо ми прошепва.
Махам с ръка и както гоня муха от стая, така и с тази мисъл пробвам. Престани да се потискаш, казвам си, нали довечера ще излизам. Ще прекарам време по приятелски, хубав ресторант, хубава храна. Поредна вечер повърхностни разкази за какво е времето навън, но не и какво е времето вътре (в мен?). Поръчвам си и десерт, нищо, че вече се натъпках. Избутах и този ден. Мисля си, че сигурно го заслужавам. Прибирам се вкъщи. У дома. Само че у дома не го усещам сигурно и спокойно, въпреки че красиво ми звучи. Пускам телевизора. Искам мислите ми да мълчат. Добре че изпих една бутилка вино на вечеря, така май ти става по-лесно. Знам, че не е за дълго. Нали?
Между поредната цигара, която ми помага да дишам и бутоните на дистанционното, нова мисъл преминава. Миналата седмица Мартин ми каза „Що не отидеш на психотерапевт? Цял свят го прави. Само ние тука сме още 50 години назад.“. В мислите ми започват да се прокрадват картинки от филми и сериали. Двама човека седят един срещу друг и си говорят. Чудя се какво ли толкова можеш да говориш с непознат за един час.
Психотерапия… Абе аз да не съм луд? Все пак ходя на фитнес, имам работа, приятели, говоря с родителите си, дори и приятелка си имам … понякога … напоследък даже се двоумя дали да не запиша курс по корабоплаване? А и миналия месец инвестирах в себе си, дадох половината си заплата за книги „Как да станем съвършени“, „Милионер за денонощие“, „Тайните на свръхчовека“, дори реших няколко теста във Фейса „Интроверт или екстроверт сте?“. Че какво има повече да си опознавам? Единствено се удивявам на постоянството на собствената си глупост, че съм все непоправимо и трайно нещастен. Без никаква драматургия, в най-чистия и прост смисъл на фразата „нещастен съм“.
Късно е, от толкова мисли ме боли главата, а и стигам до пораженческата такава, че сам няма да се справя. И не защото съм глупак, не защото не се познавам достатъчно, а защото досегашните ми стратегии за справяне вече не работят. Може би понякога книгите и алкохолът просто не стигат.
Условията са две – да съм в криза, в която осъзнато искам да тъна, или да приема, че както отивам на лекар за сърцето, така може да се доверя на специалист за мислите си.
Мисля си, дали отиването на такова място означава, че съм луд? А кой въобще е критерият, че съм нормален? И най-лошото действие е по-лошо от бездействието.
Психотерапията е една възможна посока…
Имам много въпроси в главата си. А най-любопитният е … колко ли би могло да бъде могъщо да имам неутрален обучен човек до себе си, който да ми помогне да разкриеш най-красивото и сложно, което съществува – собственият ми ум?